Още помня деня, в който чух за последно от теб думи различни, само наши, лични.
 Помня очите ти , и как докосна косите ми, как нежно ми каза, „обичам те” , а после без думи да ползваш разбрах, просто го прочетох в очите ти, че обичам те е трудното за изричане  "сбогом".......

Усмихнах се, имах ли избор, отвътре горях, и бунт се надигаше в мен, но не казах и дума, неможех да наруша този момент, в който те гледах и те запечатвах за да те имам за винаги.

Очите, лицето на фона на синьо небе, запомнях  за винаги мириса на тялото ти и топлината на ръцете ти, ръцете, който сега ми бяха отнети.
А как ми помагаха тези ръце, колко пъти ме закриляха ,и в дланите си колко пъти сълзите ми сбираха.
Ах , тези ръце, колко пъти във тях съм заспивала и колко пъти са се докосвали до мойто лице.

Ще забравя ли някога твойто лице, а очите , в който се оглеждах и търсех съвет?

Ще успея ли да се освободя и да тръгна напред?

Искам да мога да бъда достатъчно смела за да запазя спомен за теб , без да боли и кърви ,без отвътре сърцето разбито през сълзи да крещи и да се моли, да спреш, да се върнеш ....

Днес те видях сред тълпата,  погледна към мен ,но бях сякаш непозната, мина край мен, плахо те с поглед погалих, но усетих студенина, а беше горещ летен ден.
Видя ме, бях на крачка от теб, очите ми в твоите спряха и ти дълго се взира във мен, но не трепна, бях никоя, бях само бивша, позната, бях минало вече за теб.
Наведох глава, толкова мъка отново нахлу, а мислех,
че вече съм имунизирана към болест с твоето име....Лъжа!